четвъртък, 4 юли 2013 г.

душата

Какво е душата? Много точен отговор на този въпрос е дал великият Яворов в стихотворението си „Стон”
„Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:”
 
Според материалистите душата е термин изразяващ съвкупността от емоционални, волеви и интелектуални качества на човека.
Езотеричната философия казва, че човек е триада, съставена от дух, душа и физическо тяло.
Духът – animus, spiritus, pneuma… е божествената частица в нас, търсене на връзката с Бога. Духът владее, създава материята.
Душата – anima, psyche… е форма и тяло на духа. Душата е метафизичното тяло, съвкупност от ефирните тела на човека.
Физическото тяло – soma… е видимото, неоспоримо тяло. То е убежището на духа и душата в материалния свят. То е тленно.
Съвременната наука (квантова физика, биология, неврология, психология…) стига до убеждението на езотериците, че Човек е дух и материя, свързан е както с физическия, така и с духовния свят.
За да разсъждаваме върху душата - нашата най-фина същност, нашата дълбока индивидуалност – ще трябва да си припомним понятия, разглеждани често в клуба: универсално, информационно поле, съзнание. Днес учените са единодушни, че зад нашия свят на времето и пространството се крие друг свят, невидим за нашите сетива. Този свят е наричан висша реалност, виртуален, духовен, тънък,… а в последно време – информационно поле, поле на съзнание. Различната честотата на трептение на полето създава различна плътност на информацията (съзнанието) и обяснява „разслоението”, йерархическата структура на духовния свят, застъпена в почти всички религии.
Най-дълбокото ниво на полето, с най-голяма информационна мощ се приема като поле на потенциалност, идеи, Универсална същност, Универсален разум, Бог, матрица. От него се раждат безброй светове, при който процес съзнанието се диференцира, информационната му мощ намалява. Увеличава се индивидуализацията, отчуждението, забравянето, най-силно изразени при материалния свят. Независимо от това, цялата информация на Вселената остава да съществува във всяка нейна частица. Тази информация при нас, хората, е в нашето подсъзнание. В човешкото подсъзнание се съдържа голям обем знания, включително еволюционното минало на човечеството, отпечатъци от минали личностни съществувания, както и от настоящия живот.
Новаторска е идеята, че интелектът и паметта на живите същества не е разположен в клетката, мозъка или ДНК, (както се смяташе), а в универсалното поле. Клетките на човека, на животните и растенията, действат като антени – улавят и излъчват вълни(информация), с различни честоти. Дори в един вид – например, хората също имаме различия в честотите на излъчване – приемане, което се смята за наш личен код в универсалното поле, вибрационен подпис.
Мисълта, въображението, вдъхновението, творчеството, интуицията, всички тези неща, нямат нищо общо с мозъка. Те се изявяват чрез него, но са качества на универсалното поле. Мозъкът действа като електронен компютър  който колабира тази част от приетата информация  която съответства на познатите измерения на времето и пространството и на собственият мозъчен софтуер – понятия за неща, предразсъдъци, навици, културен светоглед…
Но, да се върнем на темата. Какво е душата? Бог, Съзнание, монада на Универсалния разум…? Наричана е още индивидуална същност, емоционален, психичен център, безсмъртие, интуиция,… След като психолози, философи… не могат да дадат отговор на този въпрос, това най-малко ще направим ние, но можем да поразсъждаваме.
Ще се спра на една съвременна концепция по въпроса, близка до източните философии. Душата е енергийна клетка надарена със чисто съзнание и индивидуалност. Това определение се доближава и до езотеричната традиция, защото чистото съзнание в душата можем да приемем като Божествената частица в нас – Духът. Може да се каже, че тази енергийна клетка притежава две ядра: едното е индивидуално, а другото се отнася до Универсума, връзката с полето на съзнание.
Индивидуалният характер на душата включва както положителни, така и отрицателни черти. Радостта, любовта, състраданието, оптимизма, положителните мисли… правят душите ни леки, животът спокоен, отворен за хората и Вселената. Обратното, ако емоциите и мислите, които ни владеят са гняв, омраза, алчност, жестокост, презрение, гордост, греховност… душата е покварена. Каква да бъде душата ни зависи изцяло от нас. Тук възниква въпросът за егото. Егото е нашата способност за свързване със средата, начинът ни за реагиране и приемане на различните житейски ситуации. Чрез него осъществяваме връзката си с материалния свят, то придава на съзнанието конкретност, качеството „тук и сега”, то е инструмент на душата за творчество. Но когато егото започне да управлява душата, когато мислите са мотивирани само от желание за властване, контрол, притежание,… това извежда душата от равновесие, къса връзката с духовната й страна. В този случай, дълбоко душата страда. Чувства на вина, липса на спокойствие, страх, неудовлетвореност… съществуват и действат, макар и умело прикривани от егото.
Душата е нетленна, устоява във времето, защото природата й е част от океана вселенска енергия, който живее с ритъма на вечното настояще, където начало, край, време са относителни. Като енергийна единица, след смъртта душата е привлечена от нива на универсалното поле сходни с нейната честота на трептене.  Това състояние на душата някой автори наричат над-душа. Тя е способна да събира и интегрира преживяванията от различните прераждания. Смята се, че със смъртта се отваря нелокален прозорец, отворен към всички минали и бъдещи животи. Над-душата се преражда. Но преродилият се носи във своето подсъзнание само „необработени”, трудни преживявания от предишни животи, останали неасимилирани, травмиращи, неразбрани. Това се нарича карма, която е не само лична, в нея има и много семейни, родови, колективни, общочовешки елементи.
Душата се въплъщава в плът там където може да се изрази, да постави и да реши проблемите си, да се освободи от някой окови. В кой момент става въплъщението на душата? Казахме, че енергийната клетка – душа има две ядра, чисто съзнание и индивидуалност. Чистото съзнание-животът е още в първата клетка на зачеването. Кога, обаче се ражда индивидуалното съзнание? Съвременната наука счита, че това става някъде към дванадесетата седмица. Тогава се появява кората на главния мозък, което науката свързва с реакциите, индивидуалността.
Защо душата се преражда?
Ето, някой хипотези:
- Подобно на човек който се влюбва в друг човек без да знае какво го очаква, душата е привлечена от семейство, род, общност, където смята да реши проблемите си и да получи някакво освобождение. Тази хипотеза предполага, че душата не е напълно свободна. Тя носи бремето на миналото си(кармата) и изборът й при въплъщението следва да е целенасочен. Опитите не винаги са успешни, в някои случаи дори кармата се увеличава, натрупва.
- Душата се преражда за да разшири съзнанието си, да достигне единение с Творението.
- Да помогне на тези, които виждат само физическото измерение на нещата.
-Душата копнее за живота – радости, скърби, динамика. Нашите души – пътешественички са привлечени от екстазът на живеенето. Веднъж изпитали силните радости и болки на тази прекрасна планета Земя, те стават пристрастени, не мотат да се откъснат, искат да изживяват всичко отново и отново.
Накрая, да кажем няколко думи и за понятието „тъмна(черна) нощ на душата” , употребявано често.
Много хора усъвършенстват своите души, разширяват съзнанието си чрез медитативни и други практики, изолация, молитва, танц, музика, четене на духовна литература, приемане на променящи съзнанието вещества… Това духовно развитие може да доведе до дълбоко проникване на азът в подсъзнанието, в духовната реалност. Спонтанно, това може да се случи и, при тежка емоционална или физическа травма. В клуба имаме йоги, които практикуват целенасочено влизане в тези области, наричани трансперсонални.
Този, доста напреднал етап от духовното развитие, преди навлизане в трансперсоналните области, големият биохимик, ядрен физик и философ Кен Уилбър нарича съзнание „кентавър”. Кентавър е защото личността все още не е трансперсонална, но не е и закотвена в личното. Тя е между тези два свята, но не е свързана с нито един от тях. Християнските мистици я наричат “тъмната нощ на душата”. Това е духовна умора, духовна криза, съвсем точно отговаряща на израза: „най-тъмно е преди зазоряване“.
Какво е характерно за това състояние на душата? Човек се чувства самотен, изоставен, объркан, неразбран, отчаян. Иска да анализира в дълбочина всичко, задава си екзистенциални въпроси и не намира твърди отговори. Губи ентусиазъм, вдъхновение, губи вкус към живота. Животът е безсмислен. Средата му тежи, задушава го. Ето как, Кен Уилбър описва това тежко депресивно състояние на душата:
„ Кентавърът би трябвало да е щастлив, доволен и радостен… По често той е интегриран, автономен, но нещастен. Той е опитал всичко, което личното царство може да предложи, и то не е достатъчно. Светът е започнал да губи привлекателността си. Нито едно преживяване вече не предизвиква добри чувства. Вече нищо не го удовлетворява. Нищо не си струва да се преследва… Това е душа, за която всички желания са изтънели, избледнели и анемични. Душа, на която, изправяйки се директно пред съществуването, се гади от горе до долу. Душа, за която личното е станало напълно плоско. С други думи, това е душа на ръба на трансперсоналното”
Известен изход Кен Уилбър вижда в ангажиране на съзнанието с неща, носещи някакво удовлетворение, задоволство на личността.
Ето, по-оптимистичният поглед към такова състояние на душата на духовният учител Майкъл Бекуит:                 
„Вече не се боря с неприятните обстоятелства, чувства и преживявания, от които не мога да видя незабавен изход. Вместо това се вслушвам в посланието им и приемам даровете им. Когато всичко изглежда тъмно, продължавам да вървя с увереност и упование, защото знам, че се намирам в процес на развитие и Духът в мен ме направлява и осветява пътя ми.“
 
Снежина Димитрова

Няма коментари:

Публикуване на коментар