Едното се проявява като две,
Нищото се проявява като всичко,
Абсолютното се проявява като специфично,
Безпричинното се проявява като причинно,
Единността се проявява като отделеност,
Субектът се проявява като обект,
Единственото се проявява като многообразие,
Имперсоналното се проявява като персонално,
Незнайното се проявява като познаваемо.
Така е звучала Тишината и раздвижения покой, а тези думи се появяват като звуци за онова, което е неизразимо с думи… и все пак нищо не съществува.
Да разгледаме азиатския символ на ИН и ЯН. Като обявил, че Е=mc2 Айнщайн е свързал енергията и материята по такъв начин, че двете са неразличими. Материята е проявление на енергията. Ако означим mc2 като материя – ИН, а Е като енергия – ЯН, то тогава областта от която се интересуват физиците е S образната линия между ИН и ЯН, където е царството на квантовата физика. Това е мястото, където класическата физика на Нютон се разпада. Математическата прецизност, която използваме, за да опишем движението на планетите е детронирана от принципа на неопределеността, който изменя абсолютите с вероятности. Разликата между енергия и маса се размива.
Физиците са единствените учени, които могат да кажат думата БОГ без да се засрамят. Какъв е верният път към истината – разумът или откровението?
Струнната теория ни позволява да разглеждаме субатомните частици като ноти на трептяща струна, а законите на химията съответстват на мелодиите, които могат да се изсвирят на тези струни, докато законите на физиката представляват „хармониите”. Вселената е една огромна струнна симфония, а умът на БОГ може да се разглежда като трептяща през хиперпространството космическа музика.
Интересна е историята на струнната теория. Тя е „достатъчно безумна” за да бъде обща теория на полето(ОТП) и се казва още М-теория. Била е създадена въз основа на съвсем случайно откритие, приложена върху неподходящ проблем, захвърлена като напълно безполезна и ненадейно съживена като „теория на всичкото” или още „теория на нищото”. Причината за тази странна история е, че теорията е разработвана отпред назад. Обикновено при теориите се започва с фундаменталните физически принципи. След това тези принципи се свеждат до група основни класически уравнения.
Произходът на струнната теория може да се проследи от 1968г. , когато двама млади физици Габриеле Венециано и Махико Сузуки независимо един от друг разлистват учебник по математика и попаднали на β-функцията на Леонард Ойлер – забравен математически израз от VІІІ век, който по една случайност се отнася за света на елементарните частици. С огромна изненада те открили, че абстрактната формула като че ли описва сблъсъка на два мезона с огромна скорост и енергийни заряди.
Моделът на Венециано предизвикал огромна сензация. Появили се стотици статии опитващи се да го обобщят и да опишат ядрените сили.
Едуард Уитън - творчески двигател на редица защеметяващи постижения на теорията, отбелязва:
„По принцип физиците от ХХ век не би трябвало да имат привилегията да се занимават с тази теория. По принцип (СТ) не би трябвало да има как да бъде разработвана. (СТ) представляваше абсолютно интуитивен метод, основаваш се просто на познаването на верния отговор. Подобни спиращи дъха скокове би трябвало да са невъзможни!!!”
Една от целите на физиката на елементарните частици(ФЕЧ) е чрез бруталния, но ефективен метод да смачкват елементарните частици чрез огромни количества енергия. След разбиването им в ускорителите физиците грижливо измерват останките от сблъсъка. Целта на този мъчителен процес е да се извлекат серия от числа, наречени матрица на разпръскването, или S матрица. Този набор от числа е особено важен, тъй като съдържа в себе си цялата достъпна за (ФЕЧ) информация т.е. знаейки S матрицата можем да изведем свойствата на (ЕЧ)
Сикита, Вирасоро и Кикава (университет Уисконсин) се досетиха, че S матрицата може да се разглежда като безкрайна серия от елементи и, че моделът на Венециано и Сузуки е първият и най-важен елемент. (Най-общо казано, всеки елемент от серията представлява броя начини по които частиците могат да се сблъскат една с друга) Те конструираха някой от правилата, чрез които могат да се изградят по-висши елементи. В докторската си дисертация Мичио Каку завърши тази програма и направи всички възможни корекции в модела на Венециано и Сузуки.
Накрая Йоширу Нимбу и Чикаго Университи и Тецую Гото от университета Нихон идентифицираха ключовата характеристика, чрез която моделът работи – трептящата струна!
Когато една струна се сблъсква с друга, тя създава описваната от Венециано S матрица. Според това виждане частиците не са нищо друго освен трептене или нота на струна.
През 1971г. Шварц Невю и Рамон генерализираха струнния модел и включиха в него нов елемент, наречен спин, като по този начин го направиха реалистичен кандидат за описание на взаимодействието между частиците. Стойността на S е 0.1 или 2 бозони, или ½, 2/3, 5/2 и т.н. фермиони.
През 1974г. Мичио Каку въвежда полева структура в теорията на струните и в неговия подход струнната теория се описва с едно единствено кратко уравнение. Когато се движат в континиума пространство-време, струните се носят по двуизмерни повърхнини, приличащи на ленти-ивици.
Клод Ловенас през 1976г. откри, че модела на Венециано е верен само в пространство с 26 измерения. През същата година се оказа, че суперструнният модел на Невю, Шварц и Рамон е верен и може да съществува само при наличието на 10 измерения. Това шокира физиците. Подобно нещо бе невиждано в историята на науката!
През 1980г. Шварц от „KalTek” и Жюел Шерк от Висшето училище продължиха да работят върху струнната теория. Дотогава се е смятало, че тя описва само силните взаимодействия, но тя предсказваше и страничен продукт – странна частица с нулева маса в покой и спин 2, която не се появяваше при силните взаимодействия. Всеки път, когато се опитваха да я елиминират, моделът рухваше. Затова те направиха дръзкото предположение, че тази непозната частица се интерпретира като гравитон (частицата на гравитацията според Айнщайн). От което следва, че струнната теория включва в себе и теорията на гравитацията на Айнщайн. (ОТО) се проявява като най-ниско трептене(нота) на суперструната. С този дързък ход учените разбраха, че струнният модел е теория на всичко. За да може тази теория да опише едновременно (ОТО) и (ТЕЧ) струните трябва да са с дължина 10 на степен минус 33 см.(Планкова дължина)
Някога Айнщайн бе казал, че ако една теория не предложи физическо изображение разбираемо и за дете, то тя е напълно безсмислена. За щастие струнната теория има много проста физическа картина основана на музиката.
Според струнната теория, ако разполагаме със съвършен микроскоп за да надзърнем върху електрона, ще видим не голяма, колкото точка частица, а трептяща струна с дължина 10 на степен -33. Ако дръпнем струната трептенето ще я промени в неутрино. Дърпаме я отново и получаваме кварк. Ако упорито дърпаме ще получим всяка известна елементарна частица като нота от струната. Струните са фундаментални, а законите на физиката са „хармониите” на струната. Струните могат да си взаимодействат, като се разделят и свързват отново, като по този начин създават взаимодействията между елементарните частици. Така можем да създадем всички закони на атомната и ядрена физика. Мелодиите съответстват на законите на химията.
Вселената може да се разглежда, като една огромна симфония за струнни инструменти. (СТ) обяснява не само елементарните частици но и (ОТО) – най-ниското трептене на струните или частицата със спин 2 маса нула – частицата на гравитацията. Ако изчислим взаимодействието между гравитоните ще получим точно старата теория на гравитацията на Айнщайн, но в квантова форма.
Красотата на струнната теория е в това, че може да се оприличи на музика. Музиката осигурява метафората с чиято помощ сме в състояние да разберем Вселената както на атомно, субатомно, така и на космическо ниво.
Ако струнната теория е вярна, днес ние виждаме, че замисълът на БОГ представлява космическа музика звучаща в десетмерно хиперпространство.
Менухим пише „Музиката създава ред от хаоса – ритъмът налага единодушие над разногласията, мелодията – приемственост в разпокъсаността и съвместимост сред противоречията”
Връзката между музиката и науката е установена някъде около V век пр.н.е., когато питагорейците открили законите на хармонията и ги описали математически. Ето защо мотото на питагорейците било „всички неща са числа”
Днес съществуват пет обособени струнни теории.
Суперсиметрия – симетрия, която се отнася не само до кварки, но и до всички съществуващи в природата частици, т.е. уравненията остават едни и същи, дори да разбъркаме всички частици. За да се получи това въвеждаме суперчисла, за които е изпълнено условието а.в = - в.а
М-теорията При свиване на континиума пространство-време по различни начини могат да се намерят решения за произволен брой измерения. Всяко от милиардите решения съответства на математически самостоятелна и обособена Вселена. Има милиони решения при три пространствени координати!
Супергравитация През 1976г. Ферара Фридман и Ньовенхойзен откриха, че оригиналната (ОТО) на Айнщайн ще стане суперсиметрична, ако се въведе само едно ново поле – суперпартньор на оригиналното гравитационно поле с частица на взаимодействие наречена „гравитино” или „малък гравитон” със спин 3/2. Тази нова теория бе наречена супергравитация и се основава на точки-частици, а не на струни. През 1978г. бе доказано, че най-общата теория на супергравитацията може да се опише в 11 измерения.
Супермембранна теория Това е друга суперсиметрична теория която може да съществува в 11измерения. Докато струната има само едно измерение, супермембраната може да има две или повече измерения, тъй като представлява повърхност. Доказано бе, че при 11 измерения могат да съществуват два обособени типа мембрани (двойна и петорна). Но върху тях много трудно се изчислява и върху тях не е изградена теория на музиката. И квантовите им теории на практика се различават. Оказа се, че мембраните са нестабилни и се разпадат на частици-точки.
Защо има две теории в 11 измерения – супергравитация и супермембрани. И всички те притежават суперсиметрия. И тук идва сензацията за 11измерения.
През 1994г. Уибън и Таунсенд от Кембридж откриха математически, че 10-мерната струнна теория представлява приблизително решение на една по-висша и загадъчна 11-мерна теория с неизвестен произход. Уитън показа, че ако вземем една мембранна теория за 11 измерения и свием едно измерение ще получим 10-мерна струнна теория. Оказа се, че всичките пет струнни теории са едно и също – апроксимации на една и съща 11-мерна теория.
Сега усилията на учените е да покажат съществуването на Хигс частицата (Z-бозони) и по този начин да докажат 11-то измерение, или с други думи, че ние сме холографски образи създадени чрез 10-мерна холограма плуваща в 11-тото измерение. Или, че ние сме само една фикция на абсолютно непознатата реалност!
Михаил Хинев
Няма коментари:
Публикуване на коментар